Приказка или реалност

Vik4o написа:

Здравейте.С една приятелка се обединихме и решихме да напишем фик.То всъщност тя го пише, а аз редактирам. Моля ви коментирайте ^_^
Ето 1 глава.

Предлог:
Бавно разлистваше тетрадката и в мислите си се присмиваше на собствената си наивност , глупост , и на сърцето си , което бе дала на него , а той си бе тръгнал.С лека усмивка се загледа в една от хилядите истории от тетрадката.Ядосваше се , че не я бе прочела преди той да дойде в живота й , а тя да се влюби така лекомислено в него.Изведнъж се засмя , като си спомни за сбогуването им , незнайно защо тогава й бе толкова трудно да го преглътне, а сега просто се присмиваше на самата себе си.

Глава 1

Поредния ден без щастие , без усмивка и без него.Последната година се събуждам по този начин.С мисълта за суровия живот и за него.Ами любовта , ако бе тъй лесна и щастлива както я описваха , трябваше ли да разделя хората , трябваше ли да влияе на бъдещето , като го сравнява с миналото.Не беше ли любовта сляпа , тази която не гледа какъв си , тази която те кара просто да не мислиш.
-Ели , станали вече!?! – това беше по – голямата ми сестра Симона.Противния й глас ме будеше всяка сутрин откакто се преместих да живея при нея.А колко бяхме различни , аз мрака и тъгата , а тя перфектната мажоретка , сваляща се на целия футболен отбор.Аз с черна , дълга и права коса , а тя русата блондинка в семейството.
-Идвам , Мони. – опитвах се да се държа мило , защото ми стигаха болезнените мисли за него , не исках и тя да ми дрънка на главата.
Тя седеше в кухнята и закусваше с поредното непознато , за мен момче.По принцип щях да знам кой е , ако не беше различен всяка сутрин.Черните ми конверски, черната ми блуза и черния ми панталон , всъщност типичния цвят за мен , точно показваше на всички живи същества , да не се закачат с мен.
-Ели , отново ли си станала с поредното лошо настроение , причинено от надрусания , наркодилър , Альоша , който те изостави преди цяла една година и който така не понасях!?!
Мразех почти всичко в нея , тъпото й изражение , лигавата усмивка , плиткостта на мозъка й , но най – много мразех когато започнеше да разсъждава(рядко срещано явление)на глас за него.Сякаш тя го познаваше , сякаш виждаше колко много го обичах и сякаш виждаше колко ме боли когато говореше за него.
-Да , Мони , отново е поредната сутрин с моето лошо настроение! – взех си нести от хладилника и забързах да избягам от апартамента , който е посещаван от всички ``футболни звезди`` .Стигнах до гаража и запалих ръждивия фолксваген , който ми бе останал от татко , когато се преместих да живея при Симона.Никой не го харесваше , но пък мотото ми в живота винаги е било "живей за хората не за мнението им".Просто никога не ми е пукало особено за мнението на другите.
Училището ми не е доста далеч от апартамента ми , така че можех да си поспивам до последно сутрин , без да ме е страх дали ще закъснея.Всъщност аз живея в малко градче в България (Белоградчик) , а тук всеки учител бе ядосан , че е в малкото градче , а не в големия град и не ги интересуваше особено , дали въобще ще отидеш на училище.Затова , тъпата ми сестра можеше да си позволи лукса да работи , да си плаща изкарани не от нея оценки и да не ходи на училище.Така имаше цял ден и цяла нощ или да се шляе по магазините или да бъде с някое , заслепено и безмозъчно като нея самата , момче.
С пристигането ми в училище , настъпваше тишина.Всички бяха заети да ме зяпат , освен Вики , Ева и Стефи.Не , че те ме разбираха особено , относно Альоша , но пък някакк не ми беше така тежко когато бях тях.Вики беше модна маниачка , с къса черна коса и доста слаба.Ева беше с подобна къса и черна коса , като и тя и Вики бяха тъмнички.Стефи пък беше с руса горе – долу с дълга коса и светла като мен.Някак си ние бяхме равновесие една за друга и ако аз , Вики и Ева бяхме луди , Стефи ни уравновесяваше.
-Зравейте , момичета! – казах с почти изкуствена изненада в гласа , просто не исках да си го изкарвам на тях.Не можех да им отвърна , а Вики и Ева бяха някак си вечният купон , изкарван на гърба ми.Винаги намираха повод да се присмеят на някоя моя постъпка , а извинението им вечно беше , че проста искаха да ме развеселят.Понякога ги разбирах , но друг път нещо в мен кипваше и загубвах контрол.Мразех това да става , всъщност мразех почти всичко свързано с проклетото училище.
Точно когато си мислех , че нищо не можеше да стане по – лошо , идваше момчето , с качулка , огромен суичър и размъкнати дънки.Радо. Най – лошото бе , че нещо в него ме караше да откачам , но не исках това да се случва точно на мен , не можех да си го позволя , откакто Альоша си тръгна , не можех да се влюбя в поредното момче , което ме караше да се усмихвам.Винаги след него вървеше групичката му от перверзни приятели , Денис и Иво.
-Оооо , Ели , днес отново не си ми изпълнила желанието! – подметна уж съвсем случайно Радо.
-И какво е желанието ти? – попитах небрежно.
-Ами бях си пожелал къса поличка , на виждам , че ти си отново с тези дълги черни пънталони. – сякаш нарочно натъртваш на всяка едно дума , за да покаже колко е разочарован , от постъпката ми.
Ядосана с бърза крачка се запътих към стаята за първия ни час – ИСТЕРИЯЯЯЯЯЯ!Мразех този час от дъното на душата си , не само защото беше толкова тъпа , ами и защото учителя ни беше 50 годишна пияница.
Целия час тъпях и се занимавах с някаква малка химикалка , подхвърлях я между пръстите си и се чудех кога ли ще падне.Молех се господина да забележи нещо странно в мен и да ме изгони.Молех се за това всяка минута.
Викането на майка ми в отсрещната стая ме събуди , но не можех да си обясня две неща , как тя бе дошла до тук и как се бях отзовала в мрачната стая на директорката.
Моля ви, моля ви, моля ви, коментирайте.. :]

много е хубаво поне за мен е така